ПЕТДЕСЕТ И ОСМО ПРАВИТЕЛСТВО НА ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ
15 февруари 1940 – 11 април 1942 г.
 
Кабинетът е образуван от политически дейци, произлизащи от дворцовите среди и провеждащи политиката на цар Борис III. Правителството е назначено с Указ № 9 от 15.ІІ.1940 г., обнародван в „Държавен вестник“, бр. 36 от 16.ІІ.1940 г. Управлява Царство България в състав:
 
проф. Богдан Филов – министър-председател и министър на народното просвещение
Иван Попов – министър на външните работи и изповеданията
Петър Габровски – министър на вътрешните работи и народното здраве
Добри Божилов – министър на финансите
ген. Теодоси Даскалов – министър на войната
Славчо Загоров – министър на търговията, промишлеността и труда
Иван Багрянов – министър на земеделието и държавните имоти
Димитър Василев – министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството
д-р Иван Горанов – министър на железниците, пощите и телеграфите
Васил Митаков – министър на правосъдието
 
ПРОМЕНИ В КАБИНЕТА
проф. Богдан Филов – управляващ Министерството на земеделието и държавните имоти – 4.II. –15.ІІ.1941 г. (ДВ, бр. 26 от 5.ІІ.1941 г.)
Димитър Кушев – министър на земеделието и държавните имоти – 15.ІІ.1941 – 11.IV.1942 г. (ДВ, бр. 36 от 17.ІІ.1941 г.)
 
Политика на правителството
 
С идването си на власт новото правителство предприема редица антидемократични реформи. Започва прилагането на приетия на 24 декември 1939 г. от Народното събрание Закон за защита на нацията. Той има антисемитски характер и ограничава силно гражданските и политическите права, културната и стопанската дейност на българските евреи.
През април 1940 г. е гласуван от Народното събрание Закон за гражданска мобилизация. Задачата му е посредством заплаха за бърза съдебна разправа да се тушира недоволството на населението от външната политика на правителството и икономическите проблеми, съпътстващи войната. Едновременно с гласуването му, за да се избегне спекулата и се осигури правилното снабдяване на населението с храни и предмети от първа необходимост, е организирана Дирекция за гражданска мобилизация. Половин година по-късно в България е въведена купонна система. На 29 декември 1940 г. е приет и Закон за организиране на българската младеж в профашистката организация „Бранник“. Издръжката й се поема от държавата.
Позицията на неутралитет позволява на България да получи подкрепата на Съглашението и Тройния съюз по Добруджанския въпрос. Притисната от Великите сили, Румъния е принудена след продължителни преговори да подпише на 7 септември 1940 г. в Крайова договор за връщане на Южна Добруджа в българските граници. Договорът предвижда българското население от Северна Добруджа да бъде изселено в границите на Царството, а румънците и румъно-македонците (куцувласите) да напуснат Южна Добруджа Това е единственият международен договор, сключен по време на войната, който не е оспорен от победителите. Присъединяването на Южна Добруджа е огромен успех за политиката на цар Борис III. През лятото на 1940 г. на европейската военна сцена настъпват големи промени. За два месеца Германия разгромява Франция, Холандия, Белгия. СССР окупира Прибалтийските републики, част от Финландия, Бесарабия и Буковина. Румъния и Унгария се присъединяват към Тройния съюз. Прогерманска ориентация има и Югославия. Българският монарх и правителството са подложени на силен натиск от воюващите страни. През октомври 1940 г. цар Борис III получава лично послание от английския крал, с което се предупреждава, че ако България се присъедини към Тройния съюз, територията й ще стане арена на военни действия.
На 5 януари 1940 г. между България и СССР е подписан търговски договор, чрез който страната ни си осигурява суровини и материали за леката промишленост. На 25 ноември 1940 г. на дипломатическо посещение в България пристига заместник-комисарят на външните работи на СССР Аркадий Соболев. На българското правителство е предложен двустранен военен договор, насочен срещу евентуален агресор. Проектът за военно обвързване е отхвърлен от Кабинета поради три причини – страха от засилване на рурското влияние в България, съдбата на Полша и Прибалтийските републики и слабостта на руската армия, която не би могла да запази България от евентуална германска агресия.
Най-силен е натискът за участие на България във войната от страна на Германия и Италия. Цар Борис III отхвърля предложението на Мусолини за съвместни военни действия срещу Гърция. В края на 1940 г., раздразнен от опитите на България да запази неутралитет, Хитлер предупреждава монарха, че германците имат два начина да влязат в нейната територия – като приятели или като врагове. Три месеца по-късно 500-хилядна немска армия достига северната ни граница.
Реалната опасност от германска агресия окончателно решава „избора“ на България. На 1 март 1941 г. във Виена министър-председателят Богдан Филов подписва договора за присъединяване на страната ни към Тройния съюз. Територията на България се превръща в плацдарм на немските войски за настъпление срещу Югославия, Гърция и СССР, но армията й не участва в агресията (единствена от съюзниците на Тройния съюз). Девет месеца по-късно под настиска на Германия българското правителство обявява война на Англия и САЩ.
До средата на април 1941 г. германските войски окупират Гърция и Югославия. На З май 1941 г. от териториите на Западна Тракия, островите Тасос и Самотраки и Егейска Македония е образувана т.нар. Беломорска област под административен и военен контрол на България. До март 1942 г. в тези райони са върнати над 58 000 български бежанци. Възстановени са старите български епархии и училища. Държавата отпуска огромни средства за прокарване на пътища, откриват се нови болници, осигурена е необходимата храна за населението. През есента на 1941 г. е потушено организираното от гръцката съпротива Драмско въстание.
Относно правата върху териториите на Македония България има сериозни проблеми с Италия. Те продължават през периода на цялата война. Под властта на Италия остават градове с преобладаващо българско население – Дебър, Кичево, Струга, Тетово и Гостивар.
Българското правителство извършва огромна дейност за осигуряване продоволствието на населението в областта, развитие на пътната мрежа, откриване на нови български училища. През 1942 г. в Скопие е открит университет. Освободени са пленените от германците младежи от Македония, служещи в Югославската армия. Амнистирани са част от политическите затворници. Българското население в областта активно подкрепя промените.
На 22 юни 1941 г. Германия неочаквано напада бившия си съюзник СССР. Основната причина за агресията са огромните възможности на руските територии като суровинен източник. Въпреки че България не изпраща войски на Източния фронт и запазва дипломатическите отношения със СССР, съветското правителство активно подкрепя започналата на 24 юни 1941 г. нелегална въоръжена борба на част от опозицията. На 14 и 28 август 1941 г. с руски подводници са прехвърлени на българска територия комунисти емигранти, обучени за подривна дейност. Ръководител на групите е офицерът от съветската армия Цвятко Радойнов. Един месец по-късно с парашути в Добруджа, Хасковско, Беломорието и Тетевенско са прехвърлени нови диверсионни групи. По-голяма част от нелегалните дейци загиват в сражения с полицията. В отговор на протестите на българското правителство съветската страна декларира, че няма нищо общо с акациите.
През периода юни 1941 г. – февруари 1943 г. въоръжената съпротива в България е слаба. Съществуват няколко лошо въоръжени партизански отряди, акациите им са малобройни и не засягат важни военни и икономически обекти Организирани са първите диверсионни и бойни групи (екзекутирали един от водачите на профашисткото движене в България – ген. Луков). Повечето от тях обаче са разгромени бързо от полицията. Основната част от нелегалните са членове на Комунистическата партия и се подчиняват на заповедта на Коминтерна за организиране на въоръжена борба срещу правителството – съюзник на Германия. Причините през този период да липсва масовост в съпротивителното движене са две – авторитетът на цар Борис III и стремежът към запазване на националното обединение. Загубата на войната от Германия би довела до възстановяване на границите по Ньойския договор и вероятно до нова национална катастрофа.
Правителството взема редица марки за ограничаване на въоръжената борба. На 10 юли 1941 г. депутатите комунисти са касирани и въдворени в концентрационни лагери. В унисон с новата политическа обстановка е видоизменен Законът за защита на държавата. Под настиска на Германия е засилено преследването на евреите – забранено им е да носят български имена, да излизат извън населеното място, където живеят, имуществото им е обложено с еднократен данък. За „разрешаване“ на проблемите им е образувано Комисарство по еврейските въпроси.
 
Из Ангел Цураков. „Енциклопедия Правителствата на България. Хронология на политическия живот 1979–2001“. С., 2001, с. 226–231.